Кой съм аз?

Кой съм аз? Моето изражение, моята физиономия, моите пръстови отпечатъци? Моите мисли? Моят профил в Интернет? Моите предишни действия или бъдещите мои мечти, цели? Аз съм моите надежди?

Трудно е да се каже. Истината е накъде там… Кой съм аз в действителност – дали съм този, за когото се мисля и съм този за когото ме мислят?

Ако тръгнем от всичките тези зададени въпроси ще стигнем до различни отговори, някои от които може да са по-точни от другите.

Ще започна пътешествието си от там, че аз съм създателят на моята действително, всичко в живота ми е плод на мечти, страхове, цели, надежди. Аз не съм тях. Те са част от мен. Аз съм ги създал.

От къде започва “сътворението”? Сътворението започва с мисъл, която се опитва да обрисува “нещо” “някога” – вероятно 3 измерен обект, поставен в 4тото измерение, “Нещо”, към което насочваме енергия – електромагнитни трептения, генерирани от невронна мрежа, част от мозъчната кора. Колко е тази енергия? Вероятно пренебрежимо малко и непосилно да задвижи каквото и да е било, за да създаде това “нещо”. Но колкото и да е малко – то все пак се появява в ума, може да бъде разгледано, модифицирано, преместено във времето и пространството, но е там. Проблемът е, че аз като автор на това “нещо” съм единственият на този свят, който може да се възхити на това “нещо”, единственият, който може да го използва и да го променя. Моята мисъл създава и унищожава със светкавична скорост, но когато не желая да го унищожавам или забравям това “нещо”, аз вкарвам повече и повече енергия, за да го поддържам “живо” в моята вътрешна реалност. Около това “нещо” мога да създавам други по-сложни или по-простички “неща”, които да взаимодействат с него във времето и пространството.

И така, създадох нещо малко в ума си. На пръв поглед това може да е едно малко виолетово кубче, меко на докосване със зърниста текстура. Мога да го мачкам както си пожелая, да си представям как леко драска дланта ми и се съпротивлява на силата ми.

Има научни изследвания, които показват, че изпитвам същите усещания, които бих изпитвал, ако това кубче съществуваше, най-интересното в случая е, че вероятно съм успял с описанието си да го прехвърля и в твоето съзнание и да изпитваш същите усещания, които аз съм си представял. Тук въпросът е какво точно направих? Наистина ли има такова кубче или не? Отговорът е да, има такова кубче то съществува на едно много слабо енергини ниво, като два два различни обекта съществуват в моята и твоята глава. И на този етап е лесно – с малко повече енергия, мога да създам колкото си искам, да ги сложа в кутия и да ти ги изпратя и от тук нататък те да са и в твоята глава. Спрем ли да подаваме енергия, за да поддържаме представата жива. кубчетата се изпаряват и спират да съществуват.

Връщаме се на въпросът – аз кубчето ли съм? Очевидно не, ако бях вече щях да съм изчезнал в моето собствено съзнание и нямаше да съществувам и да дописвам тези редове…….. Шегувам се тук съм. Това отговаря и на въпросът – аз моите мисли ли съм? Не! Както кубчето, така и всяка друга мисъл, се създават от мен и аз решавам какви да са им параметрите. Но тогава аз какво съм спрямо мислите си? Аз съм просто създателят им – съзнателно насочване на енергия, която е нужда, за да станат реалност… дори като само част от моята глава. Мислите съдържат част от мен.

Нека да разгледам дали аз съм всъщност моето изражение, моята физиономия, моите пръстови отпечатъци? Странното е, че когато иска някой да покаже кой съм ще покаже снимка на моето лице или ще хвърли описание като “кестенява коса, кафеви очи и големи уши”. И това ще ме определи какъв съм? Нека помислим… от както съм се родил, тези неща не съм ги виждал със собствените си очи – не съм виждал лицето си, не съм виждал очите си (тафталогично), нито ушите, нито косата ( само за последното може да се поспори… виждал съм части от нея, но не и цялата)… Т.е. хората казват, че съм нещо, което дори не съм виждал никога през живота си? Явно тук нещо е объркано, но да нямам как… Те може и да имат малко право, но не съвсем. Все пак, който и да види моя снимка, ще се сети за мен. Ще роди мисъл, в която на база някакви спомени, ще се изгради в съзнанието му образ за мен. Но това пак не съм аз – това е мисъл създадена и подкрепяна е от пренебрежимо малко енергия в едно почти стабилно състояние, подобно на кубчето… представата за мен може да бъде променяна, изменяна, модифицирана и каквото още може, колкото повече данни има за мен, толкова по-детайлна картина може да се изгради за мен, и пак да не съм това аз. И като казах картина – аз в твоята мисъл съм картина – проекция на това, което съм, върху поне едно измерение по-малко, от колкот съм, пресъздадено от призмата, през която този образ бива пречупван и проектиран във времето и пространството… И да, това, което знаеш и виждаш за мен е точно това – проекция – както картина на река с нежно спускащи се върби, галещи водата в топъл летен ден, а сенките си играят с младата тревичка на брега – от 4тири измерната реалност върху двумерното платно, нарисувано с леко треперещата ръка на художника – колкото и да е перфекно нарисувана винаги нещо остава скрито, невидимо – 2 от измеренията липсват, а в тях има още в пъти повече информация, от колкото в проектираните. И тук идва заключението – че колкото и да си мислим, че познаваме някой, ние никога не виждаме поне едно негово измерение и следователно предстатавата за мен е винаги непълна, неточна. Следователно, твърдението, че някой познава някого другиго изобщо не е вярно! И тази представа всъщност може да е само сянката на този човек.

След като стигнах до извод, че не съм нито моите мисли, нито моя външен вид, а само бегло всяко нещо от тях носи информация за мен, но и реално това, което съм, то какво съм?

Очевидно не съм и за това, което се представям като профил в Интернет – един идиот – винаги щастлив, с различни интересни момент и хора, с незабравими преживявания, живот и какво ли още не. Принципно, това може да се каже, че е сянка на това, което искаме да покажем на хората, че и нашият живот следва общо начертан път, по който крачим смело…

Остана последния вариант – аз дали съм пътят, който съм извървял или пътят, който планирам да извървя или още нещо?

Често срещано в обществото е да се съди по действията, които съм направил, кой съм. От една гледна точка може да се каже, че е така. Аз вървя по пътя, който аз избирам да вървя. Нещата, които правя са плод на моя избор, действия, постъпки, желание и т.н. Да предположа, че това е правилно и аз съм моите действия, които съм направил… То тогава идва логическия въпрос “Как мога да се представя на другите около мен?” – “Здравейте, аз съм този, който е направил това, това, това през живота си. Не съм направил това и това”… Лично на мен този подход за представяне не ми допада. Въпросът е, аз съм нещо свързано с действията, но не точно, а какво?

Размишленията ми се насочват върху това как действията ни са повлияни от това, което сме. Всяко действие може да бъде волно и неволно. Неволните действия са резултат от случайности, “шум”, съчетани с активност от страната на участващия. Ако си го представя като черна кутия, то тя може да има два входа – цел и шум, а изходът е резултат. При неволното действие може да се определи, че входът на шума е по-голям от входа на поставената цел. Така имаме резултат, силно зависещ от външни фактори. При волното действие нивото на шума е много по-голям и е съизмерим и дори по-голям от шума, следователно резултатът силно си зависи от поставената цел. До тук – добре. Въпросът е каква е целта и от къде се появява? Целта е нещото,  което зависи от мен. Както при мисълта, аз генерирам някаква организация на енергийно поле, което да създаде “нещо”, тук – аз генерирам представата за крайния резултат – тук обикновено крайният резултат се генерира по същия начин както кубчето, но допълнително мисълта включва как да се направи и какво се очаква като краен резултат. т.е. целта е мисъл, която достигнахме до извода, че мисълта не съм аз. Последната част на целия този анализ вече е “Защо?” Защо генерираме мисъл, защо мисълта е такава и т.н. Тук идва въпросът от къде идват мислите. Мислите са плод на някакъв вид обучене – предварително зададено знание, което се използва и на база него се генерират мисли, знанието се натрупва от предишни действия и оценката на постигнатия резултат, така всъщност може би почнах да си отговарям на въпросът “Кой съм аз?”

Аз съм резултатът от натрупани знания в следствие оценка на зададената цел и постигнатите резултати… Чакай малко, аз описах нещо подобно на изкуствен интелект или поне един от възможните подходи. Така, това не звучи много обнадеждаващо, но все пак към това определение мога да добавя някои много интересни неща. Аз мога да променям себе си – да променям целите си, и постигнатите резултати. Аз като личност имам изборът да избера как точно да оценя резултатите и да променя знанията си. Точно въпросът е как оценявам резултатите е въпросът кой съм!


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *